Социалните медии – директна връзка между политиците и гражданите

Томас Джеферсън използва вестниците, за да спечели своето президентско място. Франклин Рузвелт използва радиото, за да промени начина, по който се управлява Америка. Дж. Ф. Кенеди бе първият президент, който разбра истинския потенциал на телевизията, а Хауърд Дийн преди всички успя да впрегне пълната мощ на интернет за финансирането на една кампания. Обама бе политикът, който поведе революцията на социалните медии в интернет. Но знаете ли, няма никакъв смисъл да продължаваме да се самозалъгваме, че който и да било от тези примери е актуален. Социалните медии в политиката не са никаква иновация към 2012 година – те са необходимост. Така че нека не си губим времето в илюзии, че Facebook е нещо ново.  Беше такова… преди четири години.

Какъв тогава е ключовият въпрос при развиването на политическо присъствие в социалните медии? С полето за иновация, бидейки вече критично ограничено, идва ред на моделите, които да подобрят ефективността, ефикасността и да напаснат добрите практики към местните реалии.

Моделът на Обама, считан за еталон за политическо присъствие в социалните медии, би бил с много ниска ефективност в България. Причината се крие не толкова в компетентността на специалистите зад кампанията, колкото в особеностите на двете общества. Двупартийната система в САЩ гарантира, че всяка една от двете партии има огромно твърдо ядро, което по време на кампания трябва да се галванизира и да започне да „влияе“ на периферните гласоподаватели във всекидневието чрез лична комуникация, извън традиционните медии. Би било пресилено да се каже, че Обама използва социалните медии, за да подходи към кръга гласоподаватели извън ядрото на Демократите. Нещо повече, Обама не участва лично в никакъв двустранен диалог в социалните медии, което е немислимо за български политик.

В България надали има партия, чието твърдо ядро е активно в интернет в достатъчен мащаб. Това прави автоматично моделът „Обама“ далеч от оптимално ефективен. При нас, политиците,  тепърва трябва да се изграждат твърдо ядро поддръжници в интернет, респективно социалните медии, които да развият своя собствена организационна култура и да промотират идеите им извън традиционните медии. Този процес е изключително труден, защото в България политиката е мръсна дума. Тя е нещо срамно, всеки занимаващ се с нея веднага попада под догмата, че всички обществени личности са крадци.

Голямата задача пред българските политици с присъствие в социалните медии е да направим политиката модерна и достъпна за всички. Подходът трябва да е широк и насочен към цялото общество, а не ограничен към все още миниатюрните в интернет твърди ядра. Още повече, огромен експертен капацитет на българския народ бива пропиляван, защото половината хора не гласуват и са си изградили стереотип, че всичко, свързано с политиката, е лошо. Това поставя под въпрос оптималната ефективност на нашата демокрация и вземането на най-мъдро решение от гражданите, ако голяма част от най-способните хора просто отказват да се интересуват от политика. Социалните медии ни позволяват да преодолеем резистентността на последните към традиционните комуникационни канали и да възобновим диалога.

Преди да се втурнем да прилагаме модела „Обама“ като нещо ново, нека осъзнаем, че времето за първичен щурм на социалните медии е свършило. Трябва ефективност и разумна модификация, за да се постигне оптимален ефект във всяка държава и ситуация. В България най-големият потенциал на социалните медии не е в галванизирането на твърдите партийни ядра, а в тяхната възможност да отворят врата към граждани, които още преди десетилетия са се отказали да следят и участват в политическия живот. Социалните медии са начинът за възстановяване на диалога с тези хора, които е много вероятно и да се окажат ключови за вземането на информирано политическо решение в българската демокрация, особено с оглед на лавинообразно растящия крайно ляв и крайно десен популизъм в Европа.