Какво иска бизнесът и какво му обещават политиците

 

Купуването и продаване на гласове на дребно е забранено, а на едро не е.

В представителните демокрации властта да управляваш, т.е. да налагаш и събираш данъци и квази-данъци, да променяш частни и публични договори и да експроприираш собственост се основава на обещанието да даваш пари и привилегии. Естествено това обещание трябва да получи доверието на достатъчно на брой избиратели.

Това е елементарно наблюдение от икономика на политиката. Тази дисциплина е известна също като „теория на обществения избор“ и е дала поне четирима нобелови лауреати. Според това наблюдение е ясно защо в предизборните ситуации от последните седем-осем години има пълно или почти пълно разминаване на изисквания на бизнеса и обещания на кандидатите за народни представители.

Деловите среди

Вече двадесет и две години Асоциацията на организациите на българските работодатели (обединение на универсалните бизнес асоциации) представя исканията на деловите среди от управлението на страната. Асоциацията, нормално, е по-активна в години, когато предстоят избори.

На 6 февруари т.г. работодателите очертаха четири приоритета:

• осигуряване на човешки ресурси за икономиката,
• подобряване на бизнес средата за повишаване на конкурентоспособността на българските производители,
• подготовка на Българското председателство на Съвета на ЕС
• и развитие на капиталовия пазар.

Формулирани абстрактно, тези искания са почти неразбираеми. Ако се вгледаме в детайлите, нещата леко се проясняват, но има и не съвсем обясними противоречия.

В първата област се търси „бърза и дълбока реформа“ на професионалното образование, висшето образование и държавните пенсии (които трябвало да се съпътстват с ангажимент за реализация). Разбираемо и донякъде оправдано е, че се търси ограмотяване на работната сила със средства на данъкоплатците. Не е ясно дали тези мерки дадат нужното качество на новото попълнение в пазара на труда, щом работодателите не участват в съставянето и провеждането на учебните програми, и в проверката на резултата от обучението. Пречка тук са преди всичко държавното образование, централно-формулираните учебни програми и критерии за качество, които много рядко съответстват на нуждите на бизнеса.

Самият пазар на труда е доминиран от онези, които вече работят, защитавани от профсъюзите, колективното договаряне и закостенелите регламенти на договаряне по кодекса на труда. Работодателите всъщност обаче искат неговото затваряне чрез филипика срещу „подпомагания от държавата износ на човешки ресурси и облекчаване на вноса“. Искането, в този контекст, за прилагане на конвенцията на Международната организация на труда за МРЗ е всъщност защита на профсъюзите. Надеждата е, че съображения за икономически растеж и производителност ще бъдат водещи при определянето на нейния размер. Но чл. 2 на тази конвенция постановява, че МРЗ има силата на закон и изисква санкции при неспазването й, а чл. 3, б „а“ 1 въвежда фактори на определянето й, който са „cut-and-paste” от част V, гл. XVII на Капитала на Маркс („потребности“, „цена на живота“, „равнище на заплащането“, „социални придобивки“, „сравнение на дохода на работниците с други социални групи“ и пр.).

Профсъюзите са готови със сметки по този повод. Правителството – също. Вижте оценката на въздействието на увеличението на МРЗ от началото на тази година и изразената готовност за ратифициране на Конвенцията. Работодателите разчитат на буква „б“ на същия член: на изчисленията на „изисквания на икономическото развитие“, равнище на производителност и „пожелание за достигане и поддържане на високо равнище на заетост“. На този фон другите искания – премахване на „класове“, болнични, минимални осигурителни доходи и злоупотреби с инвалидност – са обречени на неуспех.

По повод конкурентността работодателите търсят разумни, донякъде втръснали от повтаряне, мерки за подобряване на деловата среда. Те искат запазване на данъчната система и премахване на кръстосаните субсидии в енергетика и таксата „задължение към обществото“ (която всъщност е данък). Няма други искания за намаляване на данъците.

За бизнеса и цялото общество е съществено и намаляването на квази-данъците (времето и разходите за работа с правителството). Това са изворите на корупция. В тази рубрика са принципа „мълчанието е съгласие“, регулирането сведено до „европейски минимум“, зеления рекет и пропорционалността на таксите за административни услуги спрямо разходите (изискване по българското и по законодателството на ЕС).

Исканията за развитие на капиталовия пазар са от 1995 г., а в страните от нова Европа те бяха приложени преди 10-15 години. Те са всъщност искания за приватизация на оставащите и лошо управлявани държавни предприятия, но самата дума е избегната.

Кандидат-управленците

Много е интересно какво не иска бизнесът. В неговите приоритети няма да намерите искания нито искания за реформа в пенсионното дело. Няма идеи за промяна на прокуратура и премахване на практиката на завземане на бизнес и собственост,

известна на всички като случаите с „двете каки“ и „Техномаркет срещу Глориент“. Няма противопоставяне на политическата пропаганда за изземване на предприятия от чуждестранни инвеститори и затваряне на икономиката.

Това не е далновидна позиция. Защото по всичко изглежда, че след изборите тази пропаганда ще стане политика.

Колегата Стоян Панчев наскоро определи предизборната кампания като много Хугочавесовци в съревнование за властта. Лесно да се обобщи на какво се основават техните обещания, но е много трудно да се пресметне колко биха стрували те на икономиката, ако и когато се осъществят.

В съответствие с мотото, кандидат-управленците – още от обсъждането на бюджета за 2017 г., а и по традиция, са се съсредоточили върху купуването на гласовете на пенсионерите.

Индекс (1989=100) на реалната пенсия в България, 1965-1989-2013

Положението на пенсионерите зависи от жизнеността на икономиката. И то днес е почти същото, както в последните години на комунизма и два пъти по-добро от 1965-1970 г. Това много ясно се вижда от изчисленията и графиката на колегата Георги Ганев. През 1997 г. реалните пенсии за под нивото на 1965 г. За 20-те години след 1997 г. почти са възстановени пенсионните възнаградения, унищожени през периода 1990-1997 г. (при плах завой към нормализация през 1992 г.)

Другото общо между всички кандидати за изборна длъжност е илюзията, че те ще могат да направят нещо разумно с парите на данъкоплатцит. Тук няма място за маневриране.

Източник: Явор Алексиев. За какво отидоха парите на държавата? (1998-2015). Инфограф – важните числа, 13 октомври 2016 г.

От 1998 г. до 2015 г., поради същата грижа за гласовете на избирателите пенсионери и тези на социални помощи, разходите за социално осигуряване, подпомагане и грижи нарастват 4.6 пъти. Другите разходи – средно 2 пъти, с колкото нарастват и приходите в бюджета от всички видове данъци. Ако към тях добавим и харчовете за здравеопазване и образование, размерът на „социалната държава“ е 54% от правителствените разходи (без да се смятат жилищното строителство, благоустройството, околната среда и т.нар. икономически дейности). Резки промени като намаляване на ДДС и прилагането на различни негови ставки, каквито предлагат някои уж разумни кандидати, излагат на риск социалната държава и ако бъдат направени, ще мотивират ново вдигане на данъците – и преките, и косвените. Между другото хората и така всяка година след 2013 г. плащат 5-7% повече преки данъци (вкл. пенсионни и здравни осигуровки).

Но понеже тук няма свобода за маневри, политиците измислят всякакви други илюзии за раздаване на пари.

Едната от тях е макроикономическа. Като екстраполират ръста на заплатите от предишни години, те получават в края на следващия мандат МРЗ (която според бизнеса трябва да се смята във връзка с производителността) 650 лв. и средна заплата – около 1 500 лв. Няма значение, че последната се договаря свободно и това равнище на МРЗ вероятно ще увеличи безработицата с 50-60 хиляди души и ще насочи в сивия сектор общо 100 хиляди работника. Макроикономическата илюзия тук е, че се обещава да се яде риба, която още не уловена.

Другите илюзии са фискални. Една партия обещава, че ще вземе от богатите (тези с месечен доход над 10 хил. лв.) и ще финансира другите части от обществото. Ако това се случи и ако обложените с двойния данък са примерни данъкоплатци, приходът в бюджета би бил 14 млн. лв. През 2017 г. правителството ще харчи такава сума за два часа.

Слава Богу, донякъде по случайност, през 2016 г. има комфортен бюджетен излишък… Затова тази партия обещава около 1.5 млрд. лв. евтин кредит за млади и малки предприемачи и жилища за млади семейства. Няма предвиждане как това ще се отрази на пазара на кредите и какво ще се случи, когато кредитът ще трябва да се връща от доходите на същия бизнес и семейства в бъдеще.

Като стана дума за семейства, следваща илюзия е, че производството на деца зависи от данъците и помощите. Затова се предлагат по 50 лв. месечна отстъпка от данъците за дете. Ако парите се дават за едно дете, чистата загуба за бюджета е 240 млн. лв., ако е за всички деца – 1.2 млрд. лв. (1.34% от БВП за 2016 г.).

Но това не е всичко: „предвижда се“ и фокус със семейно подоходно облагане, което може само да намали приходите в бюджета. Проблемът е, че семействата у нас отдавна са „индивидуализирани“. Броят на членовете на домакинствата за първи път пада под 4-ма души през 1946 г., през 1992 г. – под 3-ма, а през 2011 г. – 2.4 души. Днес те са 2.2 – 2.3 души. Промяната в данъчния статут, , ще струва скъпо, второ, само от нагаждане ще има съществени загуби и, трето, ще безкрайно много вратички за измами, неплащане на кредити и мъртви души.

Дългата перспектива

Отделно от посоченото, патриоти и социалисти настояват за предимно руски държавни проекти, чиято стойност само в енергетиката е 80 млрд. лв. (90% от БВП за 2016 г.). Вавилонския мащаб на тези обещания е особено забележителен в перспектива. Ето развитието на БВП на България по данни на Световната банка за последните 35 г. в щатски долари по текущи цени.

От графиката се вижда, че заемите от 1984 г. дават стимул за известен растеж, той помръква през 1987 г. и от 1988 г. страната е във фактически фалит. Плахото възстановяване през 1994 и началото на 1995 г. (съвпадащо като тенденция с развитие в другите пост-комунистически страни) е спряно почти веднага. С второ издание на централното планиране. След 1998 г. БВП нараства около 4.5 пъти по текущи цени в щатски долари.

За периода на най-бързия растеж между 1998 и 2008 г., който подобрява благосъстоянието и на пенсионерите, и на всички български граждани са характерни няколко особености.

• Единствената индустриална политика е приватизацията. Бившите губещите държавни предприятия са преструктурирани (само пет са фалирали) и сега са над световните стандарти на ефективност и печалба;
• Няма опити за изземване на чуждестранни инвестиции, за периода 2006-2007 г. те финансират почти 100% от ръста на БВП (измерени като дял от брутното капиталообразуване);
• Данъците се намаляват, бюджетът е на ефективен излишък и външните дългове се изплащат.
• -Няма политика за подкрепа на износа, за защита на „местното“ производство

или пък за съществено кредитиране на малки и средни предприятия; деловата среда се подобрява – само през 2002 г. лицензионните режими са сведени от 760 на 39.

Както предполагам е видно от казаното дотук, никой не предлага дори подобие на подобни политики. Приватизацията е практически спряна през 2004 г. Нераздържавените активи изкушават проекти като КТБ и цялата паразитна структура, която ги осъществява. Това положение вероятно ще се запази, може би с други хора.

Този текст е предоставен на SocialEvo от Красен Станчев от Институт за пазарна икономика (ИПИ)