Владимир Каролев: За силата на социалните медии като канал за публична комуникация

Колко от Вас изобщо знаят къде на сайта на Президента или Народното Събрание се качват темите за обществено обсъждане? Колко от Вас са участвали? Как изобщо се участва? С формата за обратен контакт, която лесно може да бъде спамната и вероятно никой не чете? Като знам как усърдно се отговаря на тази форма в сайтовете на НАП и НОИ, направо не искам да коментирам повече. Що за дебат тогава е това? Едната страна, гражданите, са анонимни и мнението им може лесно да бъде манипулирано от всяка заинтересована страна. Другата страна, съответно държавата, няма кой знае какъв стимул да участва в обсъждането, защото не е сигурна в автентичността на мненията, пък и, честно казано, си я мързи 

 

Общественото обсъждане в днешни дни е някаква смесица от атавизъм и анахронизъм. В истинския си вид то е било възможно във времената, когато политиците са имали смелостта и възможността да се изправят лично и в цял ръст пред пълен с хора площад и да започнат разговор. Тези времена са започнали с митичните дебати на гръцките агори (централните площади в древногръцките полиси) и са завършили към края на 19-ти и началото на 20-ти век, когато Дейл Карнеги е обучавал Американските политици на публично говорене. Оттогава насам общественото обсъждане, в този си вид, е възпирано от пропастта, изкопана между елитарната група на политиците и простолюдието (как си представяте Барозу да дойде някоя вечер в известен ресторант и да обсъди с присъстващите дадена политика), а и от мащабите на населението (наистина, да обсъдиш нещо със 100, 200, 1000 ще е статистически неефективно с оглед на населението от няколко милиона). Въпреки това бутафорното поставяне на дадени теми на „обществено обсъждане” чрез качването им на сайтовете на Президентството и свикването на раздумка с овехтелите синдикати дава алиби на политиците да прокарват каквито си искат закони – все пак те са минали успешно „обществено обсъждане”. Да, но това се промени с навлизането на социалните медии.

 

Facebook (а и други социални платформи, както и блоговете) предлага перфектната комбинация между защита на личното пространство и публичност. Коментиращите участват в дебата със собствените си уникални профили, почти винаги с личните си имена, но в същото време могат да запазят личното си пространство и да се чувстват сигурни и защитени. Споделянето на стените се вижда от огромен брой хора, а вирусността на интересните теми е невероятна. Всеки Ваш коментар в Фейсбук добавя повече стойност към едно обществено обсъждане, отколкото цяла среща на Президента със синдикатите. Отпадат почти всички бариери за общуване, защото публичните личности и обикновените хора във Фейсбук са на едно ниво – няма никаква елитарност, а дори тя да се промъкне по някакъв начин, хората се отдръпват и поставят дадения човек в изолация или под остра критика. Разговорът е умерено непринуден и човек не чувства никаква „специалност” в това обсъждане – то е просто коментар на стената на Томислав Дончев, Росен Плевнелиев, Меги Кунева или някой известен блогър като Иван Стамболов. Тази непринуденост поражда и искреност, а нали точно тя е Светият Граал на всеки разговор, бил той обществен или личен?

 

Поздрави,

Владо Каролев